Нана или защо нищо не е вечно.

  ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Сега превъртам лентата назад,в дните от далечното детство.Още от тогава бях смахнато диваче,катерех се по дърветата и се качвах тайно на покрива на детската градина.Правех се на лидер,на важна и бойна,не заспивах,казвах лоши думички понякога,изливах супата си в саксията и се дразнех с госпожите,дори набих сина на директорката веднъж..Хлапе.
  Повечето си другарчета от градината помня много бегло.Мислите ми успяват да се сетят за няколко имена и чертаят бледи образи.Сред тях,обаче,винаги един се откроява и е кристално ясен.Миловидно момиченце с огромна червена панделка,Нана..Или най-доброто ми приятелче тогава.
  Имената ни не се различаваха много и често другите ги бъркаха,често ни питаха дали сме сестри.Понякога казвах,че сме,понеже наистина я бях прела като такава.Но иначе бяхме пълни противоположности-точно като ангелче и дяволче.Ангелчето беше тя.Вечно имаше по някоя хубава фиба на косата,а аз се дърпах на майка си и ревях като магаре всяка сутрин,само и само да не ми сложи нещо на главата.Госпожите я хвалеха,все повтаряха,че е умно,скромно и добре възпитано дете.А пък моя милост бе образа,който все си търси белята.Другите хлапета вечно искаха да играят с нея,но аз си я пазех,смахнато, нали?
   След детската градина бяхме и в едно училище до четвърти клас.Там пак същото-Нана беше отличничка,а аз лудото хлапе.Тя беше идеалната начална ученичка,а аз кошмар за учителите.В час по хореография се справяше най-добре,а мен господина едва ме понасяше.Един път дори ни бяха изгонили двете от час по музика,заради мен...Уви,пасвахме си идеално.Истинско приятелство между две деца и нещо друго.
  Но децата в нас пораснаха,пътищата ни де разделиха и  спряхме  да поддържаме отношенията си.Забравихме се.Или не сме?Е,явно аз не съм.Нямам си идея какъв човек е тя сега.Виждала съм я.Същата си е,но сигурно е напълно различна.Знам къде мога да я намеря,но хлапето в мен се страхува.Нана вече не е на 5 и не е момиченцето от детската градина,тя е избеляла част от едно приятелство,на което лекомислено позволих да ми се изплъзне между пръстите.Непозната ми е.Аз съм непозната за нея,макар и тя да е картина в разума ми,която никой не може да ми вземе и не може да изгори.А след 30 години, може би, ще е толкова избледняла,че ще се почудя защо е там и ще я захвърля.
  Оттам започнах да вярвам в нещо,което и до днес е моя малка догма..."Нищо не е вечно,всичко има начало,но има и край"....
  Животът не е вечен.
  Красотата не е вечна.
  Нито чувствата,нито вярата,нито лъжата,нито истината.
  Нито материалното,нито властта.
  Нищо.

Много хубаво разсъждение. Източните народи са открили тая истина преди хиляди години. Затова не изпитват култ към материалното. Тук сме съвсем различни.

Енергията е вечна. :)

Дали?

със сигурност. Поне толкова вечна,колкото да ни свърши работа. Вероятно ще съществува много след човешкия род,Земята и Слънцето ... :))

и те няма да са вечни :]