Ето,пак не се чувствам добре.
Студено ми е.Мъчно ми е.Даже ме е страх.
Легнала ръце протягам глупаво нагоре,
гоня нереален спомен,станал и без това на прах.

Образа ти се изплъзва между студените ми пръсти.
Но не искам да те пусна.Няма,още не.
Напук на всички неприятности,
в спомена ще се вкопча като плачещо дете.

В мъглата от цигарен дим,която ми остави,
с надежда ще подсмърчам и ще те очаквам тука,
без да знам все още колко твоя милост ще се бави.
Ще броя уморено,примираща без теб от скука.


 

Звучи тъжно. Поезията се поддава на чувства, но човек трябва да ги овладее. Все пак, през повечето време сма само хора, нали? Как свършва "проекта лудост" - лудница, наркоклиника, самоубийство? Поздрави и горе главата, МП (ПМ)